Думата „дипломация” намира своето разпространение в края на ХVІІІ век. Но в гръцкият език с думата „диплома” са били обозначавани две сдвоени дъсчици, които са давани на пратениците, за да бъдат потвърдени техните пълномощия от владетелите им.
Дипломацията е средство за мирно регулиране на междуплеменните отношения. Това се дължи на общите им черти в тяхното обичайно и сакрално право. От друга страна дипломацията непрекъснато променя своя облик въз основа на социално-икономическите отношения и се обуславя от влиянието на религията, морала, правото. Основни фактори, които пораждат нуждата от дейността на дипломацията са – войната, мирът и търговията.
Появата на писмеността допринася за усъвършенстване на дипломатическата практика и улеснява контактите между страните. Установяват се нови правила и принципи в дипломатическата дейност, които играят роля в международното право.
Дипломацията на една държава е свързана с нейната външна политика; методи и форми на дипломатическа дейност (международно споразумение – примирия, мирни договори, военни договори, търговски съглашения, династически бракове и др.); като тук се включват и дипломатическите институции на една държава.
Безспорно е обаче, че средновековната дипломация притежава редица особености, които я отличават от съвременната представа за дипломация. Тук се взема в предвид както и за българската дипломация – социално-икономическите и политически условия, в които се развива обществото. Появяват се нови държави и нови народности, а там, където възниква българската държава, продължава да съществува Византия, която се стреми да съхрани и приспособи съобразно новите условия установените традиции в политическия живот, правото, дипломацията, културата и т.н. Налице е неравномерно обществено-политическо развитие, което дава отражение върху формата и характера на средновековната дипломация.
Поради засиления политически сепаратизъм се появява своеобразна „вътрешна дипломация” в рамките на една държава, осъществявана между отделни независими или полузависими феодални господари. Като това често води до противоречие с основните цели и външно политическата ориентация на държавата.
Църквата играе съществена роля в развитието на средновековната дипломация. Религията оказва голямо влияние както върху външната, чисто формална страна на дипломатическата дейност, така и при оформяне на своеобразни идеологически аргументи, използвани в международните отношения. През Средновековието Църквата притежава относително голяма самостоятелност и тежест в цялостния живот на обществото, тя дава основание за наличието на самостоятелна църковно дипломатическа дейност. За пример служат двата основни центъра на християнския свят през средновековието – Рим и Константинопол, който достигат до остра точка на конфронтация.
Християнството започва да влияе върху дипломацията на българската държава едва след нейното покръстване. Още преди да създадат една обща държава българи и славяни се включват активно в политическите взаимоотношения на Европа и водят оживена политическа дейност. Един от техните постоянни външнополитически партньор е Византия.
Основен фактор, който оказва влияние върху средновековната българска дипломация е ролята на владетеля в цялостната външнополитическа дейност. Често владетелят взема лично участие в преговорите и подписването на договорите. Владетелят е законодател, съдия и главнокомандващ. Голяма част от дипломатическата дейност е свързана с името и качествата на владетеля.
Не бива да забравяме, че дипломацията през средновековието се развива при липсата на установени и регламентирани международни права и в условията на несигурност.
Ето и някои от специфичните фактори, които оказват влияние върху развитието на средновековната българска държава:
- Българската държава възниква и се развива върху земи, които винаги са представлявали важен кръстопът между Азия и Европа. Централното място, което заема България в Югоизточна Европа, предопределя наличието на контакти с редица държави и народи;
- България възниква в близост до Византийската империя (върху нейни бивши територии).
- Българската дипломация възприема методи и принципи от византийската дипломация.
В облика на българската дипломация определена роля са изиграли традициите и опитът на двата етноса. Изворите на които се опираме за развитието на българската дипломация са оскъдни и са част от времето на хан Тервел, хан Крум, хан Омуртаг, княз Борис, цар Симеон,цар Калоян, цар Иван Асен,цар Иван Александър, цар Иван Шишман и други.
Отделни аспекти от българската дипломация са изследвани от К.Иречек, В.Златарски, П.Николов и др. Взети са и предвид трудовете относно външната политика и отношенията на българската държава с други страни от Ив. Дуйчев, А.Бурмов, Д.Ангелов, П.Петров, Г.Цанкова-Петкова, В.Гюзелев, И.Божилов, М.Андреев. Взети са сведения и за проблемите на Византийската дипломация и нейните съседи от чуждестранни автори като Л.Брейе, Фр.Дьолгер, А.Сахаров.
Историческите извори дават сравнително добра представа за начините, чрез които българската държава осъществява своите контакти с други страни. Средствата се определят от политическите интереси на страната, от важността на повдигнатите въпроси, от дипломатическия партньор и географските фактори. Голямо значение за изборът на средства се определя от владетеля и от неговото умение правилно да се ориентира в конкретната обстановка. Един от пътищата за осъществяване на дипломатически контакти през средновековието е личната среща между отделните владетели. Редица български владетели ас прибягвали в своята дипломация до личните контакти с чуждите владетели.
Дипломатическите преговори се извършват на най-високо равнище-между самите владетели, както и между тях е и сключването на мирните договори (с цел уточняване на важни клаузи, при които последната дума има владетелят). За провеждането на срещата има определена процесия, при която за сключването но договора се изисква полагането на клетва от двете страни.
Историческите извори съдържат сведения за значителен брой мирни договори между България и нейните съседи. Летописецът Теофан съобщава, че през 764 г. между византийският император Константин V Копроним и българският хан Паган е обсъждано сключването на мирен договор между двете страни. Летописецът споменава за „привиден мир”, след което византийците нахлуват в българските земи. Срещата послужила за осъществяването на една дипломатическа маневра от страна на византийците, които очевидно смятали, че договорът с езичници може да не се спазва, дори ако той е резултат на лична договореност между владетелите.
Друг случай описан отново от Теофан и допълнен от SCRIPTIOR INCERTUS е за срещата на хан Крум и император Лъв V през 813г. при Константинопол, където византийският император организира засада на българският владетел, с цел убийство. Тук се сблъскваме с едно нарушаване на дипломатическия етикет от страна империята, която продължава да счита, че спрямо езичниците са позволени всякакви прийоми, включително лъжа и измама. В отговор на измяната Крум нарежда да бъдат сринати всички църкви в околността на Константинопол, с това показва, че потъпкването на честната дума преди дипломатически преговори е тежко престъпление, което трябва да се накаже сурово.
През 815г. хан Омуртаг и Лъв V сключват тридесет годишен мирен договор, при което всеки е дал клетва според обичая на другия. Но това е малко странно, тъй като всяка една от страните се е кълняла в нещо, в което тя фактически не вярва.
Символичното приобщаване на българският владетел в семейството на християнската народност в значителна степен улеснява възможността за провеждане на срещи между владетелите. От историческите извори е известно, че в хода на конфликтите между България и Византия цар Симеон на два пъти води лично преговори за мир – 913 г. с император Константин VІІІ и неговият чичо регент Александър.
Александър изгонил българското пратеничество, с което поставя началото на поход срещу Константинопол. Желание за мир между двете страни има единствено в кореспонденцията между Симеон и патриарх Николай. В 923г. се провежда нова среща между Симеон и Роман Лакапин.
Личните срещи между владетели продължили и през втората българска държава. Историческите съчинения на Йоан Кантакузин и Никифор Григора съдържат сведения за срещи между Михаил ІІІ Шишман и Иван Александър с византийските императори.
Едно известие в „Анонимна хроника”, ни навежда на мисълта, че Тервел неколкократно бил в Константинопол. Което води до мисълта, че Тервел се е срещал неведнъж с византийския император.
Оформянето на военни съюзи също става посредством лични преговори между владетелите. Договорът между Иван Асен ІІ и Йоан Дука Ватаци от 1235г., насочен срещу Латинската империя. Присъствието на владетеля е не само наложително по чисто процедурни въпроси, но и самият въпрос, обсъждането на стратегически задачи на войските. Владетелят е върховен главнокомандващ и не рядко сам е предвождал армията си. Владетелите разглеждат и възможността от военни действия(завземане на територии).
Сръбският житиеписец Теодосий съобщава за срещата между Иван Асен ІІ и крал Владислав през 1235г. за пренасянето на мощите на светеца Сава от Търново в Сърбия.
Срещите на „най-високо равнище”, били свързани с преговори засягащи въпроси за войната и мира. От решението на тези въпроси в най-голяма степен зависело осъществяването на стратегическите цели на българската държава в нейната външна политика.
Всяка дипломатическа среща е била предшествана от дипломатическо пратеничество-уточнява мястото и въпросите на срещата. Обичайната процедура при започване на срещата е размяна на заложници(Константин V и Паган, Симеон и Роман Лакапин). Следва размяна на дарове и угощение. Изборът на място за лични срещи не е бил произволен. Той е зависел от конкретната военно политическа обстановка, от естеството на преговори, от преговарящите партньори. Българските владетели и византийските императори са преговаряли на територията на Византия; българските владетели и сръбските крале на територията на България. Очевидно за това роля е играело различието на ранга на отделните владетели.
Най-често срещаният начин за осъществяване на дипломатически контакти с други страни са били пратеничествата. Техните функции, състав и пълномощия са различни в зависимост от целите, които преследва дипломацията и характера на конкретната й задача. Преди всяко пратеничество се извършва подбор и подготовка на пратениците и се определят техните правомощия. Поверяването на една дипломатическа мисия е било въпрос на чест и отговорност, зависи от неговото красноречие и умение да преценява промяната в обстоятелствата.
Честа задача е пренасянето на дипломатическа кореспонденция-пратеничество с куриерско-информационна функция, не притежава специфични пълномощия, нито може да води дипломатически преговори(писмата на княз Борис, пратеничествата на кавхан Петър, на кана багатур Содоке и т.н.).
Разновидност на пратеничество е и известяването на династическа промяна. Строго регламентирана е церемонията за поднасяне на дарове от новия владетел към императора.
Българските пратеници са притежавали различни пълномощия. Те били предварително уведомявани какви са минималните и максималните искания, които можели да поставят в зависимост от обстоятелствата. В този случай може да предположим и че предварително са обсъждани отстъпките, допустими да бъдат направени от отсрещната страна.
В рамките на тези предварителни инструкции пратениците са могли свободно да преговарят, излагат аргументи от различно естество, убеждават, заплашват или търсят компромис. Пратениците не са имали правото ад вземат окончателното решение, тъй като последната дума е била на владетеля.
В началото на ХІ век Византия възстановява властта си над Балканския полуостров, в земи доста разнообразни в природно и етническо отношение. Балканският полуостров е с разнообразно по своя произход население, което се интегрира към новите условия. Византия се изправя пред необходимостта да интегрира сред своите поданици българското население, като се опитва спрямо тях да намери подходяща политика.
Сред етническите и културни различия, общите ценности, чрез които може да се интегрира едно общество е Православието. Но тук тази интеграция е определена от една двойственост, Византия все още нарича с презрение българите „варвари”, дори и когато всички стават поданици на една империя. Тук двойствеността се отразява по отношение на българската църква.
Българската аристокрация е приобщена към аристокрацията на Византия. Империята включва в армията си и българи, с цел приобщаването и участието им в публичния живот на империята.
Устоите на Византия отново са разклатени.
Успешното приобщаване на българите към империята като че ли е невъзможно след средата на ХІ век, точно когато стабилността на Балканите зависи от оцеляването на империята.
Както във всяко православно общество, и в българското на местната църква се пада особено важна роля при интегрирането на обществото към обществения живот. Политиката на приобщаване на българите към империята им огромният шанс да влязат в тесен контакт с развитата византийска култура-градска. Българинът започва да живее в уголеменият хоризонт на империята. Той се движи свободно в един обширен свят, в който има всичко и нито традициите, нито законът на империята го карат да се чувства различен от другите граждани. Българинът навиква да съжителства в едно крайно разнообразно в етническо отношение общество.
През ХІ-ХІІ век активното движение в Средиземноморския свят, предизвикано от войните, кръстоносните походи, търговски и културен обмен ражда трайни връзки между Изтока и Запада.
Градовете по българските земи престават да бъдат само административни центрове, за да се превърнат в стопански средища на аграрната околност. Така съвместният живот в града дава възможност на българите да обогатят своята култура, усвоявайки имперските модели на поведение и навици на градския живот.
Една от личностите, чието име остава както в българската, така и във византийската история е на Теофилакт-Охридски архиепископ от края на ХІ век, той е автор на най-забележителното житие на Климент Охридски, което трайно го свързва със средновековната българска литература.
Така съвсем естествено в ежедневието се ражда интеграцията. Тя съществува и в непрекъснатия обмен на идеи, на начин на поведение, на похвати, на образи в изкуството и литературата.
В тези контакти има трудности, не разбиране, противоречия. Но над тях стои културния диалог, участниците в който има какво да си кажат един на друг. И в този етап на интегриране се появява една обща култура –православната.
Изтеглете текста в DOC-файл: Българската интеграция през средновековието- дипломация