Слънчевите петна на северозападна България

P4150374

През ярката пролетна сутрин на 15 април започна тридневното приключение на туроператори и екскурзоводи от България из познати и непознати места от двете страни на Западна Стара планина. Предстояха срещи с местни инициатори на туристически програми, с потомците на “турлаците – белодрешковци“ из Берковския край, слизане в нови и непознати пещери.

По пътя през буковите гори на Бучин дол (из който вятъра „бучи“ зиме), през лъкатушкащия Петрохански проход (нищо, че Петровия хан отдавна го няма), екскурзоводката Валя Александрова разказваше за хората и съдбите на всяко село, като че беше отрасла там, отговаряше на въпросите на любопитното мнозинство. Валяха информации за старите римски пътища и кастели, средновековни манастири. Прехвърляхме си позабравени истории, митове, обичаи, които Валя нарече „ потенциал за ползване на природните и културни ресурси в северозапазения крайграниченв регион.

Така неусетно стигнахме до първата спирка- хан „Мадона“ около с. Фалковец. Чакаше ни Радо (Радослав Младенов), собственик на триетажния хотел с обширен чердак, потънал в ухание на люляци и прясно окосена трева. „Хан“, но със съвременно биологично пречестване на отпадните води, екологично осветление, разработени маршрути за велосипедни обиколки из района и всякакво оборудване за почивка и активен отдих. От уютния ресторант, украсен с автентични местни носии и ухилени кратунени кукли се носеше упойващата миризма на цвъртящи мекици.

Но ни чакаше и друга изненада- среща с Адриана Сребринова от близката бутикова винарна “Боровица“, пред коята стояха тъмни бутилки и светли чаши и покана да опитаме утвърдилите се сред ценителите боровешки вина. Разбрахме защо точно тук, в този скрит от цивилизацията край, процъфтява производството на истински елексири. Какво и трябва на една лоза за да налее в зърната толкова ухание и сладост? – питаме ние, а Адриана ни отговаря, че и трябват земя, вода и слънце, ама земята да е специална и водата да носи нужните соли и минерали, а и слънцето да огрява по подходящ начин лозята. Тук от стари времена се носи славата на местните вина, но сега по благословените баири се отглеждат нови сортове лози и виното се прави освен с много любов и със съвременни технологии.

Още усещахме прекрасния вкус на шардонето и букета на местното червено вино и вече надявахме каските пред входа на новооткритата за посещения пещерна феерия на България- пещерата „Венеца“.

Шарените коралоподобни друзи изригваха като безкрайни фойерверки из пещерните лабиринти. Как да се опише чудото- то трябва да се види и преживее! „Венеца“ е класирана като най красивата пещера в Европа и макар че не сме ги видяли всичките, не се усъмнихме в тази категоризация.. Цветни, оргинални подсветки създаваха магия, свят от приказки и сънища.

И отново на път – чакат ни в с. Стакевци, в Турлакия, (така наричат оргиналната етническа група селища, разпръснатв от двете страни на българо-сръбската граница). Познати като „белодрешковци“, закачливи и саркастични радичкови герои, с почти неразбираем диалект „нито български, нито сръбски“. И тук, из далечните крайща на старопланинието се запознахме с енергични хора, превърнали три от местните къщи („Стакевски къщи“) в съвременни, уютни места за почивка, предлагащи „ сиромашка турлашка кухня“, слънце, въздух и тишина, пътеки за разходки из планината, велоситедни и конни турове, разиграване на обичаи, събиране на треви и билки, раздумки (разбира се, с превод!). В двора на една от къщите ни чакаше софра, отрупана с гърнета и менци с „посан боб“, сухи, пиперливи пълнени чушки, жълт „претръкан компир“, бухнали колачи (пити), „белмуж“- местното мезе зиме за ракия, а лете за обяд през жътварските горещини, направено от стопено в тиган прясно сирене, запържено с брашно. Храната е постна: „зелен пръжен щавляк“ (лапад), „мазан“ тиквеник, златисти баници…. Край оградата се усмихваха „ стакевските баби“, облечени във везани ризи, ситно плисирани вълнени „завески“ и грейнали с ярките цветовете на ливадите престилки. На тях дължахме вкусните манджи и веселите раздумки от обичайното ежедневие (превеждаха ни закачките), заедно попяхме, вкусихме и билковите им ликьори, отпуснахме се и усетихме простичка радост и отмора.

Боян, собственикът на трите стегнати за туристи селски къщи, е един от инициаторите на възраждането на забравените турлашки села и радетел за изграждане на граничното КПП Кадъ Боаз до село Салаш ( за да се срещат по често с родата, останала оттатък границата със Сърбия). Набързо сподели програмите си за летни детски лагери и „зелени“ училища без GSM-и и радостта, че при него вече за това лято места няма, но все повече съселяни правят усилия да изградят още едно ново слънчево петно на картата на северозападна България.

Автобусният клаксон, с който Валя и Сиян ни върнаха в света на часовниците, прекъсна идилията и групата се пренесе край Белоградчишката крепост, където на фона на канелените величествени скали се включихме в церемонията по тържественото откриване на туристическия сезон в Белоградчишкия край за 2016 г.

Тук бяха представители на Област Видин, кмета на Белоградчик, парламентаристи, членове на Общинския съвет, духовници. Многото местни граждани и туристи приветстваха плановете за реализиране на нови туристическите програми, разширяване капацитет на запазените културни и природни забележителности, стимулиране енергията на хората, инвестиращи в бъдещето на Северозападния край. Благодарността на местното ръководство към усилията на отделни организиции и личности, допринесли за популярността и успеха на Белоградчишкия район, беше изразена с връчването на грамоти- сред наградените бяха и Веселин Вълков и Валя Александрова от АЕБ.

Денят изглеждаше безкраен. Предстоеше посещение на пещерата Магурата, настаняване в новия комплекс „Магурата“ и обсъждане на новите туристически проекти, вечеря, дадена ни от Общината в Белоградчик и спонсори от района.

Докато слънцето клонеше към залез, вече гидовете на пещерата Магурата ни развеждаха из магическата гора и древните кристални зали, показваха снежно белите цветни градини и небесни драперии на милиони години.

В галерията на праисторическите рисунки вървяхме след един примитивен, див, неповторим разказ за живота на древните хора, обкръжени от чудновати животни и магически образи и символи.

Дълбоката нощ започна с празничната вечеря на лунна светлина на огромната тераса над езерото Рабиша . И тук неуморимите местни труженици доразвиваха идеите си, показваха как ще може да се видят от догодина над скалите туристически балони, как по езерото ще се носят канута и каяци, какви нови пещери ще станат достъпни. Все по популярни ще стават велосипедните пътешествия, поклонническите турове из манастирите. Очаква се интерес към пътеките на виното и кулинарните изкушения, към нови атракции, с които района да заеме заслуженото си място за отдих на българските и чужди туристи.

Нашият сектор прояви ентусизъм и решимост в подкрепа на местните усилия с енергията на танците. Искаше ни се да покажем, че и при нас умора няма, че сме надежни партньори и ще работим за общата кауза. Знаем, че на нас разчитат да запалим и доведем любители на истинския вкус към неподправеното богатство в малките, непознати кътчета на северозападния регион.

Така със зората и отново блесналия слънчев ден поехме към Брегово и преминахме в република Сърбия.

следва

Споделете вашето мнение: